Дълги години бях в детския радио хор, хора на Българско национално радио, и заминахме на турне в Япония. Второто ми пътуване беше по мое желание, а третото беше отново със състава. Майка ми беше получила стипендия за едно изследване, а аз имах възможност да остана в София, бях 5-ти клас. Но когато тя ме попита дали искам да отида с нея,  ме заляха спомените от първото ми пътуване- разходките, крайбрежието, изследователските кораби, културата, общуването. Лудостта на японците, искрата в техните очи и жизнерадостният начин на живот ги описват най-добре. В същото време са много тихи, любезни, приятни, добри събеседници, не са лицемерни, а внимателни, защото трудно се доверяват на хора от различни култури. Но веднъж доверят ли ти се, ще направят всичко за теб. Живяхме в Осака около година и половина. За този период станах една от тях, защото живях в различни японски семейства, тъй като нямах право да бъда с майка ми заради нейната работа по изследването. Беше предизвикателство, но и много ценен опит, защото културата им ми стана много близка и учих по 12-13 часа на ден японски- прекрасен и много логичен език. Най-ценното нещо, което научих през моя престой в Япония, е обвързано с будизма. Той учи да не храниш егото си, а да душата си, да имаш качествена работа, всичко, което правиш, да е с акцент върху качеството, а не върху количеството.

 Какво ти дадоха всички останали страни, в които си живяла?

Живяла съм в Тайланд 3 години, после в Германия и Холандия, обиколила съм много страни. Това, което са ми дали, е философията на мултикултурен човек, на човек на света. Важно е да си знаем мястото на планетата. Да знаем стойността не само на нашите проблеми, но и тези на останалите. Да си правим равносметка, когато изпълним някаква идея. Трябва във всичко да вкарваме ум и разум, да започваме деня си с ясна цел, да го сграбчим за самите нас и никога да не си пилеем времето. От Холандия и Германия научих точно това, защото всички твърдят, че гражданите на тези държави са много организирани и спазват всички уговорки и срещи. Ами не е така, японците и като цяло азиатците са много по-точни по отношение на дълга, уважението и времето на другия. Защото времето е единственият ресурс, който не може да се възобнови. Ако закъснея за среща, няма да мога да купя времето на другия и да му го върна, и това създава лошо впечатление.

Защо реши да се върнеш в България и по-конкретно в Бургас?

Дълго бях в София, след като се върнах. Бях готова да изляза от големия град, нямах  желание да се блъскам в тълпите от хора, да дишам мръсотията на града. Бях решила да се изнеса в някоя къща по Искърското дефиле – Иван Вазовата пътека, боровите гори, акациевата гора. Представях си такова място, спокойно.  Когато настъпи предпандемичният момент и знаех, че всичко ще затвори, осъзнах, че не искам да се затварям в големия град. В Черноморец имаме една малка селска къща с малкия ми син и моята баба. Съвсем естествено се върнах в Бургас. Исках да бъда част от учителите на „Заедно в час‘‘ и всъщност бях приета като учител. Но нещата се завъртяха така,  че станах част от екипа на Община Бургас. Започнах да се занимавам с локалните младежки политики, тъй като ми беше трудно да намеря младежите – готини, надъхани, леко луди и с много иновативни идеи. Заради това търсене сътворихме с колегите Академията – за да може да ги открием.

Какво е за теб доброТворчеството?

Това е нещо изключително алтруистично, подаряване на най-ценното ни (времето ни), на любовта ни, на вдъхновението ни, на знанията ни. От това подаряване се ражда качеството и надеждата, които ще вдъхне този подарък, който е полезен на голям спектър хора. И това научих от японците- забравяш егоцентризма, живееш в хармония с повече хора, не само със семейството, а с всеки човек. Променяйки себе си, променяме общността. Но това винаги започва отвътре навън, от долу нагоре.

Коя от присъствалите на Младежката академия личности те вдъхнови най-много?

Много е трудно да се каже, тъй като всички личности, млади и стари, бяха уникални хора. Естествено, професор Минко Балкански е черешката на тортата, той е толкова възрастен и цял живот е дарявал и е помагал на млади и бурни таланти. Той ме вдъхновява.

Как ти дойде идеята да изпратите 400 писма на болните от COVID-19 в бургаските болници?

Истината е, че още в началото си мислех, че ще е хубаво да имаме някакво послание, не само към болните, но и към лекарите. Но се замислих, че ако посланието е едно за всички, няма да ги докосне толкова много. Целта ни беше да ги вдъхновим и да им дадем нашате любов, позитивизъм и надежда. Малко повече писма са трудни за писане, но така, когато получиш различно послание, ще го чувстваш твое.

Пандемията засегна всички граждани. Но как тя промени теб твоя светоглед?

Аз съм от тези луди позитивисти, които извлякоха много положителни неща от пандемията. Моите възгледи са малко по-различни от тези на масата хора. Затварянето сплоти общността. Комуникирахме с родителите си и с децата си. Никога не съм била толкова близка с моя 3-годишен син, защото винаги залагах на работата и на материалното, на парите. Съседи се сдобриха, видяхме, че можем да разчитаме на тях. В тези времена приятелствата стават много силни. Ако сме позитивни, всичко ще се нареди

Какво е твоето послание към всички млади хора, които сега тъгуват, че са затворени?

Младият човек е много активен. В западния свят на хора като мен им казват social butterflies (социални пеперудки), хора, които са много комуникативни, ходят постоянно по събития и се запознават лесно. Да, много е трудно, но моето послание е да използваме това време за личностно развитие, за медитация, за концентрация, за развитие на талант, за нещата, които сме загърбили и които винаги са избутвани най-долу в нашия лист с приоритети. Сега тези неща могат да разцъфтят, така че, това време за цъфтеж.